Тази лична история ми бе споделена през януари 2021-ва година. Споделям част от нея тук във форема, а цялата ще намерите в блога на ОКР Пространство:

Преходът към оздравяване на личността

През 2013г. започна моята по-сериозна битка с тревожността и натрапливостите, като поставената ми диагноза беше обсесивно-компулсивно разстройство (ОКР). Към днешна дата (2021г.) аз все още се лекувам, като приемам предписани антидепресанти и ходя на телесна психотерапия. Минал съм през различни състояния и етапи на болестта и ако в началото чувствах отчаяние и безсилие, то в момента смятам, че този период по-скоро ми даде възможност за себеопознаване и осмисляне на истински стойностните неща в заобикалящата ни действителност. Вече все повече вярвам, че контрола е в моите ръце и от мен зависи дали ще бъда смятан за болен или ще се възстановя напълно. Всъщност така търсеният резултат от едно терапевтично лечение на проблем с натрапливост според мен няма как да бъде постигнат без оздравяване на самата личност. За мен една независима и самостоятелна личност в обществото бива изградена от различни, но свързани по между си звена, компоненти. Тя трябва да има позиция, определена спрямо развити познания и възможности, трябва да притежава оправдана самоувереност, която е основният поддържащ и стимулиращ надграждане фактор, и да познава, зачита и цени своите емоции и чувства. Самоувереността или самата вяра в себе си изхожда от личностния ресурс и капацитет и служи за утвърждаване на позицията, а духовната, емоционална идентичност балансира самата личност. Всички те трябва да работят едновременно и в синхрон, за да се допълват, задвижват и саморегулират. Това е един много естествен, вродено ,,посят” процес, който се развива в самите нас до момент, когато ние самите започваме осъзнато да го доразвиваме и ползваме. Такъв е погледът ми в момента, но в самото начало на терапията моята личност беше почти буквално смазана под тежестта на обсесиите и ритуалите властващи в ежедневието ми. Влиянието им беше такова, че аз робувах на постоянни тревожности и напрежения, а дори и хората в близкото ми обкръжение. Позицията ми беше крайно пасивна, разчитах на помощ отвън мен самия, защото ,,вътре” не намирах за какво да се захвана, а и не бях сигурен въобще искам ли да се оправя. По този начин ,,вродения” процес, за който обясних беше безкомпромисно прекъснат, а за развито самочувствие и вяра в себе си и дума не можеше да става. Емоциите, които би трябвало да използвам като баланс между вътрешния ми свят и околния, на практика ме хвърляха от едно състояние в друго, ту с изблици на гняв и ярост, ту рухвайки в тревога и сълзи. Ритуалите ми бяха всякакви и навсякъде. Като се почне от подреждане и чистене на важни за мен предмети, миене на ръце и не само, къпане с часове, минаване по неестествен начин през врати и покрай ,,притеснителни” обекти, премисляне на събития назад във времето, складирайки информация в главата си, която после да изговоря с близките до мен хора, за да се успокоя, та няма завършване, защото сигурно пропускам още и още. Като цяло обаче мога да обобщя, че тематиката се въртеше около чистота, изрядност, подреденост. Но в една ненормална степен гонеща някакъв измислен перфекционизъм. Много характерно за тези ми състояния бе наличието на напрежение, което усещах почти физически с тялото си. И така например търках ръце под чешмата докато ,,отмия” това напрежение, само че обърнех ли се по ,,грешен” или ,,неправилен” начин, то като магнит отново се ,,лепваше” по пръстите ми и миенето започваше отначало.. Всъщност при извършването на всеки ритуал, независимо от спецификата, аз се водих от желание за успокоение. Нещо, което по-късно в терапията определихме като необходимо чувство за сигурност. То, като че ли липсва на всеки с подобен проблем и затова се заформят напрежения (обсесии), които страдащия се опитва да разсее и прогони чрез нездрави действия (ритуали). Трябва да отбележа, че наченки на подобен тип поведения, си откривам още в най-ранно детство, като преди гимназията бях стигнал до необходимост от посещение на детска психиатрия с придружител. После нещата доста се закрепиха и изкарах един много силен период на ремисия. Когато обаче бях приет студент, обсесивността някак си постепенно, но категорично се завърна и се наложи да прекъсна. Последва приемане в психиатрия на три пъти, като първият престой беше за около два месеца. Бяха ми предписани и започнах да приемам медикаменти, като количеството им в един момент стана значително. Да, донякъде помогнаха за овладяване на положението, но като цяло симптомите вместо преодолени бяха по-скоро подтиснати, а напреженията генерирани от тях все още налице. Определено може да се каже, че по това време бях изгубен и се лутах между реалността и лудостта. И така аз може би на самото дъно, почти безпомощен и ,,потъващ”, явно имах нужда някой да повярва в мен.. Някой да повярва толкова силно, искрено и категорично в мен, показвайки ми, че да вярваш не е толкова трудно и страшно.. С това започна и моята терапия. Пиша го така, защото от сегашната ми гледна точка пътят към моето здраве, минаващ през оздравяването на личността ми, макар и не праволинеен винаги е бил в посоката: Вяра - Усилия - Увереност и Вдъхновение....... (Продължава в "Споделени"на Блога на ОКР пространство)

(Материалът е публикуван със съгласието на автор, който предпочита да остава анонимен.)